На сестра ми

azidenitoМила моя сестричке! Благодаря на Бог, че си се родила около мен и те е срещнал с мен. Ти си едно от най-хубавите неща, които са се случвали в живота ми.

Помниш ли как се биехме като малки? А колко се състезавахме? Аз имах предимството на това, че съм по-голяма и можех да чета, можех да пиша, можех да правя толкова неща, които ти не можеше. И много ти се фуках. Помниш ли как исках да ми викаш „Како”, но ти гордо и твърдоглаво отказваше и за сметка на това ми казваше „Ляльо”, което в превод означава не какво да е, а: ”ВалериЙО”.

Бясно се мъчеше да ме настигнеш. От засилка чак зъбките ти паднаха рано, порасна на височина и от 5-годишна си най-достойния и остроумен събеседник. Никой не можеше да предположи, че си с четири години по-малка от мен. И сега не могат. Искаше да ме догониш във всяко едно отношение и не само го направи,ами и профуча нафукано покрай мен с бясна скорост. И сега потичваш пред мен, а аз от време на време като ме издразниш те сритвам малко … и после казвам, че е за отскок.

А след това как ми го връщаш!!!

И сега се бием, няма какво да го крием, само че вече не с нокти, а с думи. И после се обичаме пак толкова много. И правим най-стабилните съюзи, тихомълком, без дума да е необходимо да си кажем.Защото сме сестри. А при сестрите отношенията постоянно се движат, променят се, блъскат се в крайностите. Обхващат целия емоционален спектър. Тръгват от „Какво по дяволите прави роклята ми в куфара ти?” до „Ти си едно от най-хубавите неща, които са се случвали в живота ми!”.

Честит рожден ден, Дени!

От Валерката

Advertisements

Поръсени с магия

images4Пиша това, защото понякога не успявам да повярвам в магията. И изведнъж светът ми става един сив, скучен и труден за преглъщане. Реалистът в мен често хваща за двата крачола мечтателят и го приземява, плясва му два шамара и му казва да се освести.

Чудя се обаче кой ли печели от това?

Свидетели сме на какви ли не вярвания и невярвания, хиляди лични светове, изпълнение с убеждения за това или онова. „Убеден съм, че животът е труден”, „Убеден съм, че трябва да разчитам само на себе си”, „Убеден съм, че с позитивните си мисли мога да въздействам на съдбата си”, „Убеден съм, че всичко, което ми се случва е по Божията воля и така трябва да бъде”, „Убеден съм, че няма Бог, рай и душа и след като умрем всички ние просто изгниваме” и т.н. и т.н.

Често влизаме в жестоки спорове заради вярванията си. Чуваме за абсурдното и смехотворно вярване на някой и моментално започваме да го убеждаваме колко е нелепо.

Но не мога да спра да се питам: Кое е по-важно – в какво вярваме или какви ни прави това, в което вярваме?

Понякога вярванията ни, абсурдни и наивни, могат да ни дадат криле или да извадят неподозирани сили от нас. Вярването на Пауло Куелю и Ерик-Емануел Шмит (и кой знае на колко още други) за това, че са преживели трансцедентално преживяване, ги е направило писатели. Има ли значение дали това вълшебство е заблуда или не? Вярването в магьосничеството е сбъднало мечтата на Пауло Куелю да бъде световноизвестен писател, а духовно преживяване в пустинята ни е дарило с един прекрасен съвременен творец, какъвто е Ерик-Емануел Шмит.

Имаме нужда понякога да бъдем поръсени с малко магия. И тя би подействала само ако вярваме в нея. Някои от нас са по-склонни да го направят, други, колкото и да се опитват, си остават скептични.

Но моля ви, мили хора, уважавайте магията на другите. Дори да ни се вижда лъжовна, не знаем какви чудеса може всъщност да сътвори!

Валерия Иванова

Симптоми и още нещо

images2Когато става въпрос за нашето физическо здраве в повечето случаи сме много внимателни. Следим за симптоми. Предупредили са ни, че идва грипна вълна, ние от своя страна започваме да се следим за болно гърло, за кашлица, за отпадналост. И взимаме някакви мерки. Витамини, чайове, компреси.
Когато обаче стане въпрос за нашето психично здраве, много често се държим все едно нищо не се е случило – не обръщаме внимание на безсънието, не обръщаме внимание на постоянната тревога и страхове, не обръщаме внимание на лошото настроение… като цяло пренебрегваме нещастието си.

Този вид „грип” обикновено се опитваме да го изкараме „на крак”. Само че той не работи като другите грипове и тялото ни не изработва антитела от само себе си. Често да глътнеш някакво хапче в тези случаи помага, но никак не решава целия проблем. Тук просто трябва да повторим ритуала около всички други болести – да чуем какво ни казват „симптомите”. И да вземем мерки.

Хайде, да си измислим няколко примера (без да си поставяме диагнози):

Усещам болка всеки път като преглъщам.

Какво мога да направя, за да се почувствам по-добре?
– Мога да пия чай;
– Да пия витамини;
– Да смуча ментови бонбони и т.н.

Всеки ден като отивам на работа стомахът ми е свит от притеснение.

Кои са тези неща от работата ми, които ме притесняват най-силно?
-Имам крайни срокове, които не знам дали ще мога да спазя.

Какво мога да направя, за да се почувствам по-добре?
– Да организирам максимално добре работата си;
– да си напомням периодично, че работата не е всичко в живота ми;
– да си напомням за другите сфери от работата си, в които се справям добре и т.н.

Ако гърлото ми не минава – какво правя? Отивам на лекар (забележете разликата – не отивам на врачка, не отивам „на приятелка”, не започвам да пия алкохол, не започвам да ям повече, не спирам да ям изобщо, не се затварям вкъщи в изолация и т.н.).

Ако тревогата ми не минава – какво правя? Отивам на психолог (забележете разликата – не отивам на врачка, не отивам „на приятелка”, не започвам да пия алкохол, не започвам да ям повече, не спирам да ям изобщо, не се затварям вкъщи в изолация и т.н.).

Не забравяйте, тялото ни и психиката ни са абсолютно неразривно свързани. Едното влияе на другото и обратно. И то не чрез някакви свръхестествени паранормални сили, а чрез съвсем простички химични съединения.

Важно е какво ядем, важно е какво пием, важно е колко спим, важно е какво си мислим, важно е какво чувстваме (забележете – чувствата не стават насила, не можеш по поръчка да си позитивен и по поръчка да си негативен), важно е какво правим и как си решаваме проблемите.

Ако ме боли гърло – дали ще отида до аптеката? Ако много се тревожа – дали (вие довършете).

Нека се грижим за себе си! Друг не може да се погрижи вместо нас (колкото и да се напъва :))!

Валерия Иванова

3 март – освобождение от архаичността

znameДнес е националният български празник – 3 март. Празник, който си честитим, празник, на който си спомняме за нашите герои, празник, на който си спомняме, че освен всичко останало, сме и българи.

Какво обаче означава, че си българин?!

Учиха ни още в детската градина на „Аз съм българче”. Спомням си, че имаше тържество за Деня на детето, на което щяха да присъстват всички майки и татковци, за да ни видят нас-дребните как рецитираме, танцуваме и пеем. Как ставаме хора, тоест. В моите спомени институцията, която ни превръщаше в хора (за детската градина става въпрос) изглеждаше по следния начин: лелички плетат по цял ден рокли на куклите; с куклите не е позволено да се играе; учителките изпадат в истерия и раздват от време на време по някой шамар.

Около онзи 1 юни, за който стана въпрос, все така трескаво се възпитаваше българския дух и аз сутрин и вечер рецитирах наум строфата от „Аз съм българче”, която трябваше да произнеса пред публиката горди майки и татковци. Толкова бях изплашена от възпитателната методика на детската градина, че изобщо не се занимах с губене на време по въпроси като този да разбера за какво изобщо става въпрос в това стихотворение. Какво ме интересува кой е българче, та аз трябва да не объркам думите!!!

И така, мина някак този празник, изрецитирах „Аз съм българче” втора строфа и съответно се изстрелях мигновено на по-горно ниво в обществената йерархия – първи клас.

Там също ни обучаваха в патриотичен дух и много жалко, че нямам учебник по Роден край под ръка, за да проверя защо оттам някъде датира убеждението ми, че турците са лоши хора, че българите са номер едно, the best, най-отгоре на еволюционната пирамида, че Иван Вазов е най-добрият ни писател и … все такива базови знания определящи по-нататъшното ми развитие на българче.

По някое време, предполагам вследствие и на тяхното обучение в първи клас, се появиха разни патриотично настроени групи с конски опашки, химни и необяснима омраза към друговерци, другоезичници и други етноси като цяло. Всъщност моя грешка – не е необяснима омразата, тя си има обяснение за всеки един от тези хора и няма с какво друго да е свързана (каквото и да твърдят те), освен с личната им история.

Моят интерес паралелно с гореописаните обществени събития, се насочи в по-друга посока от нагласата „Аз съм българче, смърт на всички други”. Стана ми любопитно за човека като човек. Тук се намеси и личния ми тогавашен житейски опит – колкото и да се взирах в турците, които срещах, не виждах някакъв особен отличителен знак като за лоши хора, или поне не повече отколкото виждах на известен брой представители на българския род.

И така, после дойде седми клас, в който се учеше Ботев и Вазов по Литература, и тогава се надигна в мен възхищението и страхопочитанието към онези хора, които Вазов описваше, а Ботев им беше представител. И въпросът „Ами ако бях аз тогава там, какво щях да направя?” излезе на преден план. Мислила съм си, че ако Левски застане насреща ти и изнесе пламенна реч, то в общото опиянение можеш да вземеш решението: „Да, аз ще умра, за да живеят свободно всички онези, които си стоят по къщите и си залостват вратите”, но после, когато Левски си тръгне и ти останеш сам с решението си? Ето, това предизвиква неописуемо възхищение у мен – не само да вземеш решението си, но и да извървиш пътя до края, да подминеш всички примамливи изкушения и да останеш верен на избора си…

Възхищавам се на онези хора, които не само са слушали речи и са произвеждали ентусиазирани възгласи, но и са били на Шипка и са хвърляли трупове. Стигнали са до края.

Давам си сметка сега, когато е мой ред да живея, колко е трудно да стигнеш до края, да извървиш целия път. Не знам дали ако живеех през 1877-1878 щях да хвърлям трупове.

Просто аз живея в друго време, което има не по-малки изисквания към нас. И хората с конските опашки и националистичните химни е добре да си спомнят за това. Защото да живееш в миналото, докато си в настоящето, не върши никаква работа.

Аз не съм забравила подвига на нашите известни и неизвестни герои, нито в мен се е намалила благодарността и признателността към тях. Но на лозунги „Бъди горд, че си българин” не знам дали отговарям с гордост, спомняйки си за учебника по Роден край, за ситуацията около стихотворението „Аз съм българче” и хората с конските опашки.

Та днес, на този ден, си мисля, че е добре всеки да помисли за себе си какво би било най-добре да направи в този момент – тук и сега: да се държи достойно, да подкрепя и обича другите и себе си, да бъде морален… Вие продължете. Повярвайте ми, за да се държиш достойно и морално, се изиксва не по-малък подвиг, не по-лек избор, не по-малко усилия. Много по-трудно е от това да маршируваш под развята конска опашка.

Аз не вярвам, че българското днес се равнява само на думата България. Вярвам, че много се доближава до думата „човешко“. Нека го предадем на децата си, без значение в коя точка на света ни е поставил Живота. Дали сме българи в Чикаго или Сеатъл, дали сме българи от Лондон или Берлин, да я опазим именно нея – човечността!

Валерия Иванова

За доблестта

defaultВъзхищаваме се на доблестните хора, които ни показват по филмите или присъстват в историята ни. Кой спасява живота на някой друг, кой отдава живота си в името на кауза и идея. Това са големите хора, хората за пример, които дават вяра в човешкото у човечеството. Филмите и героите, които успокояват, че Алтернативата е възможна, че обществото би могло да смени ъгъла на зрение и да види и прозре някои истини.

Никак не е нужно обаче да живееш в смутно време, в размирен град или на умираща планета, за да покажеш своята доблест. Достатъчно е да живееш в своя живот и нито педя настрани. Защото съдбата на всеки от нас ни предоставя безброй възможности да бъдем уплашени, но смели, да направим всичко възможно децата ни да живеят по-добре от нас, да следваме личната си собствена кауза и да правим малки стъпчици към това да развиваме общността, в която живеем… дори тя да се състои от 2-ма души.

Едно от най-доблестните неща, и с това от най-трудните, е човек да поеме живота си в ръце. Това не означава да измисли ново духовно течение или да съгради утопичен свят… не, това означава да поеме отговорност за себе си. Да вземеш тежки решения, да допуснеш, че вероятно ще нараниш и другите, и себе си. Да приемеш, че е нужно да се откажеш от важни за теб неща или да помолиш другите да замълчат, за да чуеш по-добре собствения си глас.

Понякога също толкова доблест се изисква да съградиш метафорично и буквално собствен дом, колкото и да създадеш утопичен свят. Също толкова усилия може да коства да изкажеш истинското си и съкровено мнение пред група хора, колкото да водиш речи за световния ред на някоя трибуна. Понякога се налага да вземеш тежкото решение да се откажеш от нещо – от връзка, от професия, от град или държава. И този отказ може да изисква също толкова тежка жертва, колкото да се откажеш от личното щастие в името на обществото. А понякога е нужно също толкова епично напрягане на воля, за да продължиш – да продължиш в опазването на вярванията и ценностите си, да продължиш в променянето на ситуацията, в която се намираш, да продължиш да опитваш, докато не се почувстваш щастлив и удовлетворен.

За поводите за болка, уплаха, тревога няма класация, няма степенуване.Това са чувства, които съществуват без да е възможно от тях да се извлече аргумент защо го правят. Те просто го правят. Дават поводи на всички нас ежедневно, ежечасно, ежеминутно да проявим своята доблест и да се превърнем в герои на собствените си животи.

Аз лично им благодаря!

Валерия Иванова