Между изтока и запада – природен поглед

sniag v Stevenage 008Продължавам оттам откъде бях спряла – на път към сивата чапла. Нея я нямаше…В снежната буря стоеше неподвижно, точно на брега на езерото във Fairland Valley Park в Стивънейдж. Но някак… не се страхувам за нея. Разбрах, че животните в Лондон и околностите се приспособяват удивително към градската среда и стават част от нея. Нещо ми подсказва, че си е намерила убежище по „на завет”.

Преди две години, точно на Коледа, една заблудена сърничка/ ама истинска, не от Коледна приказка/ се отби в двора на къщата в Стивънейдж, беше паникьосана до смърт, но препускаше из градския лабиринт и сигурно е стигнала до крайградските поля и гори.

Удивителното на Лондон е неговата „тайна дива природа”. Не само нощем, но и денем ще видиш бързо прибягващи лисици, ако си в „полетата” може пред очите ти да се мяркат зайци, да срещнеш таралеж, костенурки, дори стадо сърни. Последните така са се приспособили, че в някои райони, собствениците на домашни любимци – кучета, са много внимателни, защото сърните организират предупредителни атаки, за да пазят рожбите си.

Пъстрото множество от хора, дошли от цял свят в Лондон се сродява с пъстро множество от птици и животни, също пренесени от разни краища на света. Ще видиш английски служител край рибарник, който почуква, за да извика тюлен за закуска, индиец, който храни папагали, а те си отглеждат поколения в зелените пространства край Темза, хора по пейките на парка, които поделят сандвичите си с катерички…

В един такъв град, дето мирно съжителстват хора и животни, където за две години зелената площ се увеличава с 1000 хектара, като се посаждат стотици хиляди нови дръвчета и храсти, внимателно оградени в защитни ризи, където се проповядва „велореволюция” и отпадъците се превръщат в енергия…надеждата за „Утре” е по-крилата.

Затворената„човешка” сфера е родилната утроба на самотността и често на неразбирателството и неразрешимите противоречия. Ако отворим душевния си мир за гласовете на птиците, дърветата, тревите, животните…ще ги видим, и ще ги чуем. Ще преживеем сладката посветеност в тайния език на доверието, обичта и сродеността в света.

Руми Симеонова
IMG_0105

Advertisements

Там

images8Там, където работя, се надигна вълна от напрежение, взаимна подозрителност, недоверие, съчетани със страх, недоимък , чувство за несигурност…Насмота се кълчище, дето задушава и насладата от работата, и желанието да я вършиш. И когато си превалил годинките, нищо друго не ти идва на ума освен – „бягайте крачета да бягаме”…
„За къде?” – питат хората.
Отговарям: „Към Лондон.”/ за по-лесно/
„Ах, блазе ти!”- отвръщат те.

Ама, това друго място е на петдесетина километра от Лондон и се нарича Стивънейдж. Едно от градчетата около Лондон построени по “Abercrombie plan”, след Втората световна война. През 1942г Министерството на благоустройството взема решение да спре разрастването на Лондон/ ех, да има кой да помисли и за София/. Планът изисква да бъде обграден градът със зелен пояс, строго да бъде ограничено по-нататъшното строителство и изграждане на инфраструктура. Да бъдат разширени съществуващите села и градчета около Лондон, както и да се построят нови, които да поемат „свръхнаселението”, осигуряващо си препитание в големия град.

Стивънейдж си е бил малко градче, а сега е голям град, но… с живота на малкия.

В средата е старият град, наоколо са новите квартали, построени след войната. Всичко е „по конец”, както се казва. Еднакви къщички, прави улици, пешеходни зони под широките улици, тунели, мостчета, велосипедни алеи.

И до сега атмосферата не се е променила, такава каквато я описва Дикенс, посетил градчето, преди почти двеста години. Той казва, че улиците са твърде „тихи за размерите си”, „сънливи, до най-скучната степен”. Малките къщици имат „най-големите капаци за прозорци”, които „затварят, прибират на сигурно място” тишината, подобно на монетния двор или Централната английска банка.

А ти си дошъл от „Люботрън” и така да се каже Любовта и ходенето по тръни са ти в кръвта.

„Люботрън” е улица в краен шуменски квартал. Там по Шумен-ски, се вплитат гласовете на мюезина, камбанният звън, лаят на кучетата, маанетата от циганските сватби на отсрещния баир, виковете на сюрии деца, търкалящи се насам-натам на тумби, гласовете на бабичките, които си стоят на дирнека, сякаш забравени, пренавити латерни от 50-те.

Ето ти сега – Почивка! Тишина! И цял ден да зяпаш през прозореца, няма да видиш повече от трима човека да минават чинно по уличката. И дори тишината да стигне до „най-скучната си степен” и надникнеш в съседския двор/ поне съседката има домашни любимци/…нито ще видиш, нито ще чуеш нещо – това са две костенурки, които… сега спят зимен сън. А съседката Карол, по цял ден е в банката, където работи. Паркира после тихо колата и … не сме видели, някой да я посещава, не сме чули никакъв шум, а имаме обща стена в къщи-близнаци.

И така си стоиш, като фиданка, между шумния, любим, но подгонил те с нищетата и озлоблението, източен вятър и тихия, много студен и пронизващ – западен? Бързо текат край тебе кадрите на два филма, а ти скачаш ту в единия, ту в другия…

Ама от много мисли, казват, замръзват краката. Я да ги стопля като изтичам до парка да нахраня катериците, гъските, гаргите, чайките и сивата чапла, дошла от някъде си/ ако още е жива/…

Руми Симеонова