За доблестта

defaultВъзхищаваме се на доблестните хора, които ни показват по филмите или присъстват в историята ни. Кой спасява живота на някой друг, кой отдава живота си в името на кауза и идея. Това са големите хора, хората за пример, които дават вяра в човешкото у човечеството. Филмите и героите, които успокояват, че Алтернативата е възможна, че обществото би могло да смени ъгъла на зрение и да види и прозре някои истини.

Никак не е нужно обаче да живееш в смутно време, в размирен град или на умираща планета, за да покажеш своята доблест. Достатъчно е да живееш в своя живот и нито педя настрани. Защото съдбата на всеки от нас ни предоставя безброй възможности да бъдем уплашени, но смели, да направим всичко възможно децата ни да живеят по-добре от нас, да следваме личната си собствена кауза и да правим малки стъпчици към това да развиваме общността, в която живеем… дори тя да се състои от 2-ма души.

Едно от най-доблестните неща, и с това от най-трудните, е човек да поеме живота си в ръце. Това не означава да измисли ново духовно течение или да съгради утопичен свят… не, това означава да поеме отговорност за себе си. Да вземеш тежки решения, да допуснеш, че вероятно ще нараниш и другите, и себе си. Да приемеш, че е нужно да се откажеш от важни за теб неща или да помолиш другите да замълчат, за да чуеш по-добре собствения си глас.

Понякога също толкова доблест се изисква да съградиш метафорично и буквално собствен дом, колкото и да създадеш утопичен свят. Също толкова усилия може да коства да изкажеш истинското си и съкровено мнение пред група хора, колкото да водиш речи за световния ред на някоя трибуна. Понякога се налага да вземеш тежкото решение да се откажеш от нещо – от връзка, от професия, от град или държава. И този отказ може да изисква също толкова тежка жертва, колкото да се откажеш от личното щастие в името на обществото. А понякога е нужно също толкова епично напрягане на воля, за да продължиш – да продължиш в опазването на вярванията и ценностите си, да продължиш в променянето на ситуацията, в която се намираш, да продължиш да опитваш, докато не се почувстваш щастлив и удовлетворен.

За поводите за болка, уплаха, тревога няма класация, няма степенуване.Това са чувства, които съществуват без да е възможно от тях да се извлече аргумент защо го правят. Те просто го правят. Дават поводи на всички нас ежедневно, ежечасно, ежеминутно да проявим своята доблест и да се превърнем в герои на собствените си животи.

Аз лично им благодаря!

Валерия Иванова

Advertisements

Благодаря ти за мейла, мила приятелко…

imagesБлагодаря ти за мейла, мила приятелко! В момента сме на толкова различни вълни и всичко, което ми казваш ми звучи като на чужд език. Но, мисля, че имаше смисъл от него, защото твоята гледна точка ми помогна да видя къде съм в момента, какво искам и не искам. Благодаря ти!

Казваш да направя нещата на инат. Не искам да правя нищо на инат. Уморена съм. Искам да правя това, което ми се прави. Не искам да правя нищо, което не ми се прави.

Казваш да обърна негативното в позитивно. Не искам. Не искам да отричам реалността, да я изкривявам и да се самозалъгвам. Не искам да зачерквам чувствата си и да им казвам „Не, вие не сте такива, вие сте други“.

Всъщност искам кръстопът. Не искам да виждам предначертан път и да се чувствам длъжна да го изпълня, защото някога си по някакъв си начин съм решила нещо си… Искам да съм свободна да тръгна навсякъде.

Не искам да мисля за бъдещето, искам да съм тук и сега и да се възползвам от тук и сега. От това какво чувствам сега, какво искам тук, в този момент.

Не искам да слагам етикети на себе си, на това, което казвам и на това, което мисля и чувствам. Нещо е такова каквото е. Точка. Без осъждане, без „а“, „но“, „че“, „обаче“.

Да, мейлът ми е негативен. Такъв е. Аз съм негативна. Такава съм. Това е част от мен. От личността ми (сега или по принцип). Имам право да бъда негативна. Имам пълното основание, по дяволите, да бъда негативна.

Може би искам да не знам. Сега се чувствам по-свободна. Всичко е възможно. Всяка посока е възможна, всяка дума е важна, всеки човек е интересен. Попивам като гъба това, което виждам, чувам, срещам. Чувствам се като малко дете, което гледа света със широко отворени очи и е ненаситно. Малките деца „не знаят“…

Искам да бръкна в черната вода и да видя какво ще изкарам от там. Сещаш ли се, мила приятелко, за тази приказка за Златка Златното момиче. Наскоро някой каза нещо и аз се сетих за нея. Помислих си, че може би реката и сменящите се цветове символизират сменящите се етапи в живота. От всеки етап можеш да изкараш нещо, стига да се престрашиш да се потопиш. Като бях малка винаги се питах какво ли е щяла да хване Златка Златното момиче, ако се беше потопила в другите води, а не в златната?!

Аз сега ще се потопя във водата (ако ще да е черната, негативната, депресивната, ядната, безперспективната) да видя какво ще хвана.

Благодаря ти, мила приятелко, за мейла. Наистина ми помогна много да си дам сметка къде съм. В мъглата. Всичко може да излезе пред мен. Нищо не се вижда и не се чува. Безброй варианти…

Из 2010г.