Вдъхновение на понеделник

images

Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай наляво и надясно.

Алеко Константинов в „Бай Ганьо“

Advertisements

Вдъхновение на неделя

images2

И сега, когато толкова железници ще се правят, толкова дружества ще се калъпят, толкова пристанища ще се строят, ти тамам сега си му намерил времето да ме набедяваш, че съм бил уж опозиция.

Алеко Константинов в „Бай Ганьо“

3 март – освобождение от архаичността

znameДнес е националният български празник – 3 март. Празник, който си честитим, празник, на който си спомняме за нашите герои, празник, на който си спомняме, че освен всичко останало, сме и българи.

Какво обаче означава, че си българин?!

Учиха ни още в детската градина на „Аз съм българче”. Спомням си, че имаше тържество за Деня на детето, на което щяха да присъстват всички майки и татковци, за да ни видят нас-дребните как рецитираме, танцуваме и пеем. Как ставаме хора, тоест. В моите спомени институцията, която ни превръщаше в хора (за детската градина става въпрос) изглеждаше по следния начин: лелички плетат по цял ден рокли на куклите; с куклите не е позволено да се играе; учителките изпадат в истерия и раздват от време на време по някой шамар.

Около онзи 1 юни, за който стана въпрос, все така трескаво се възпитаваше българския дух и аз сутрин и вечер рецитирах наум строфата от „Аз съм българче”, която трябваше да произнеса пред публиката горди майки и татковци. Толкова бях изплашена от възпитателната методика на детската градина, че изобщо не се занимах с губене на време по въпроси като този да разбера за какво изобщо става въпрос в това стихотворение. Какво ме интересува кой е българче, та аз трябва да не объркам думите!!!

И така, мина някак този празник, изрецитирах „Аз съм българче” втора строфа и съответно се изстрелях мигновено на по-горно ниво в обществената йерархия – първи клас.

Там също ни обучаваха в патриотичен дух и много жалко, че нямам учебник по Роден край под ръка, за да проверя защо оттам някъде датира убеждението ми, че турците са лоши хора, че българите са номер едно, the best, най-отгоре на еволюционната пирамида, че Иван Вазов е най-добрият ни писател и … все такива базови знания определящи по-нататъшното ми развитие на българче.

По някое време, предполагам вследствие и на тяхното обучение в първи клас, се появиха разни патриотично настроени групи с конски опашки, химни и необяснима омраза към друговерци, другоезичници и други етноси като цяло. Всъщност моя грешка – не е необяснима омразата, тя си има обяснение за всеки един от тези хора и няма с какво друго да е свързана (каквото и да твърдят те), освен с личната им история.

Моят интерес паралелно с гореописаните обществени събития, се насочи в по-друга посока от нагласата „Аз съм българче, смърт на всички други”. Стана ми любопитно за човека като човек. Тук се намеси и личния ми тогавашен житейски опит – колкото и да се взирах в турците, които срещах, не виждах някакъв особен отличителен знак като за лоши хора, или поне не повече отколкото виждах на известен брой представители на българския род.

И така, после дойде седми клас, в който се учеше Ботев и Вазов по Литература, и тогава се надигна в мен възхищението и страхопочитанието към онези хора, които Вазов описваше, а Ботев им беше представител. И въпросът „Ами ако бях аз тогава там, какво щях да направя?” излезе на преден план. Мислила съм си, че ако Левски застане насреща ти и изнесе пламенна реч, то в общото опиянение можеш да вземеш решението: „Да, аз ще умра, за да живеят свободно всички онези, които си стоят по къщите и си залостват вратите”, но после, когато Левски си тръгне и ти останеш сам с решението си? Ето, това предизвиква неописуемо възхищение у мен – не само да вземеш решението си, но и да извървиш пътя до края, да подминеш всички примамливи изкушения и да останеш верен на избора си…

Възхищавам се на онези хора, които не само са слушали речи и са произвеждали ентусиазирани възгласи, но и са били на Шипка и са хвърляли трупове. Стигнали са до края.

Давам си сметка сега, когато е мой ред да живея, колко е трудно да стигнеш до края, да извървиш целия път. Не знам дали ако живеех през 1877-1878 щях да хвърлям трупове.

Просто аз живея в друго време, което има не по-малки изисквания към нас. И хората с конските опашки и националистичните химни е добре да си спомнят за това. Защото да живееш в миналото, докато си в настоящето, не върши никаква работа.

Аз не съм забравила подвига на нашите известни и неизвестни герои, нито в мен се е намалила благодарността и признателността към тях. Но на лозунги „Бъди горд, че си българин” не знам дали отговарям с гордост, спомняйки си за учебника по Роден край, за ситуацията около стихотворението „Аз съм българче” и хората с конските опашки.

Та днес, на този ден, си мисля, че е добре всеки да помисли за себе си какво би било най-добре да направи в този момент – тук и сега: да се държи достойно, да подкрепя и обича другите и себе си, да бъде морален… Вие продължете. Повярвайте ми, за да се държиш достойно и морално, се изиксва не по-малък подвиг, не по-лек избор, не по-малко усилия. Много по-трудно е от това да маршируваш под развята конска опашка.

Аз не вярвам, че българското днес се равнява само на думата България. Вярвам, че много се доближава до думата „човешко“. Нека го предадем на децата си, без значение в коя точка на света ни е поставил Живота. Дали сме българи в Чикаго или Сеатъл, дали сме българи от Лондон или Берлин, да я опазим именно нея – човечността!

Валерия Иванова